За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Гледам и слушам Хага сан и си мисля, че те някъде с Диоген са се срещнали…
Домакинята пуска танго. „Компарсита“. Тя е жена и иска да танцува. Аз съм българин и следователно съм обут. А Хага сан, верен на своите японски традиции, е по чорапи. Засрамва ни Хага сан, събуваме се и ние. Едрият японски гигант танцува с малката и нежна домакиня. Тя е нещо като кукличка, която той е прегърнал. Имам чувството, че там където те танцуват, апартаментът се клати насам-нататък и става нещо като лодка.
От Хага сан, както от всички едри хора, се излъчва доброта. Хага сан и няма причина да е зъл човек, на него му е вървяло в този живот. Спорт, режим, титли, свят е видял, завършил медицина, станал професор, напипал важен дамар на науката. Вече е собственик на клиника, която е претъпкана. Ала като гледам тромавата му и тежка стъпка, дори за танго, разбирам, че Хага сан не е имал никога време за танци и за веселби. И неговият живот е минал по японската система — труд, труд, труд… Само че той е от успелите.
Тъй аз видях един щастлив японец. Танцуваше танго в полунощ… Хага сан бе дошъл в Токио на конгрес на рехабилитаторите. Днес е бил докладът му. Утре конгресът свършва. През нощта. Хага сан ще пътува с влака за своето университетско градче.
— Спи ли ти се, Хага сан? — Не, Хага сан се чувствува добре с нас и аз питам колегата като вещ познавач иа Япония — искрен ли е нашият гост. Той казва: да.
Какво може да поискаш, когато имаш до себе си един такъв прославен човек, при това богат, при това толкова здрав физически, че ще трябва един батальон полицаи да се справят с него, ако се стигне дотам… Това е времето да мръднем някъде… Хага сан казва своето „О, йе!“ Решаваме най-напред да заобиколим към квартала с проститутките. В Токио такива квартали има доста, но ние отиваме към баш-квартала! Да, но днес е неделя, а утре понеделник. Японецът трябва да се наспи, японецът трябва да е отпочинал за работа. Японецът утре трябва да е безупречен. И кварталът е празен, като че ли преди малко оттук е минала полиция, макар че полицията не се интересува от онова, което си е узаконено и регламентирано, както е с нощният или следобеден японски секс… Обикаляме най-напред с колата — празно навсякъде, или почти празно. Забавили сме се. Който е имал нещо да посвърши, свършил го е. И в този милионен град, в този толкова необятен град, такива като нас бяха десетина-двайсет мъже. Няколко пъти се срещнахме, няколко пъти се разминавахме, докато обикаляхме местата, кьдето може да се намери някаква по-улична атракция…
Паркираме колата и тръгваме пеш. Колегата знаел едно заведение, което „нямало грешка“. Хага сан не е по тия зеведения и не ги познава. Той се е оставил като малко дете да го водим. Най-доволен съм аз, защото минавам по места, по които никога няма да мнна, при това до мене е най-надеждната японска охрана… Що се касае до Хага сан — мисля, че той климаше след нас главно от любезност. Но го правеше достойно.
Това заведение, дето нямаше „грешка“, е празно. По-точно вече е опразнено… От съседна врата излиза шумна група младежи. Един от тях се засилва, качва се на ниската муцуна на лъскавото италианско „Ферари“ — последен модел, стига до покрива на тази суперкола и скача отгоре й. После още веднъж, и още веднъж, злобно и с ярост, докато покривът потъва дълбоко в купето и колата не става вече за нищо. Хага сан нзтичва бързо. Японския младеж се изкикотва, и въпреки че Хага сан е спортист, той все пак е на четиридесет и три, ония — по на двайсет — изчезнаха яко дим. Хага сан потърси полиция, полицията дойде тутакси, но нощните палавници вече ги нямаше…
Хага сан сдържа гнева си. Имах случай да видя как реагира японецът в подобно положение. Нищо не рече Хага сан, лицето му нищо повече не изрази. Колегата обясни — ние, българите, сме силни в това да обясняваме поведението на другите:
— Ето ти го американското влияние…
То се знае, аз тутакси се съгласих…
— И все пак — попитах, — защо смачкаха колата?…
— Две са възможните причини — или подражават на американците наистина, или го правят от злоба. Този с колата е луд баровец. Защо да не му развалят настроението, когато се събуди утре сутринта… В Япония да имаш „Мерцедес“, друга евпрейска кола, или спортно „Ферари“ като това — значи да си супербогат… Е, затова според мене тия му изиграха намера. Никой по света не обича баровците, колкото и да се съобразява с тях.
Хага сан не взе отношение по въпроса. Хага сан замълча. Попитах го какво мисли. Вместо отговор Хага сан предложи той да ни заведе някъде. Даже проличаваше по лицето му как бавно и мъчително узрява решението му да си спомни къде да отидем, да прецени добре ли е там, или не за хора като нас.